ОТМЯНА ОГРАНИЧИТЕЛНА МЯРКА

ОТМЯНА ОГРАНИЧИТЕЛНА МЯРКА

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

гр. СОФИЯ, 27.08.10 год.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІV състав, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми август, две хиляди и десета година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН КОЕВ
като разгледа докладваното от председателя нчд № 3873 по описа за 2010 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 68, ал. 5 от НПК.
Образувано е въз основа на постъпили молби от П. Д. С. и Й. Д. С., обвиняеми по сл. д. № …/10 г. по описа на НСлС, пр. пр. № …/10 г. на СГП, за отмяна на постановление на СГП от 19.02.2010 г. по същото дело, с което на двамата обвиняеми са наложени ограничителни мерки „Забрана за напускане пределите на Република България”.
В молбите се твърди, че няма каквато и да било опасност обвиняемите да се укрият извън пределите на Република България, поради което наложените спрямо тях мерки по чл. 68, ал. 1 от НПК следва да бъдат отменени. Поддържа се, че мярката по чл. 68, ал. 1 от НПК не е самоцелно обезпечение на развитието на наказателното производство, поради което следва да се налага само когато поведението на конкретното лице предполага наличието на обосновано предположение за укриване и избягване на наказателна отговорност. Твърди се също, че при налагане на подобна „крайна” мярка следва да се съобразяват правата на гражданите, в това число правото на свободно придвижване, което може да бъде ограничавано на основания, касаещи обществената политика, обществената безопасност или общественото здраве, но не и обслужването на икономически цели, при съблюдаване принципа на пропорционалността и основаване на поведението на конкретното лице, в случай, че то представлява реална, актуална и достатъчно сериозна заплаха за някои от фундаменталните интереси на обществото. Настоява се, че е недопустимо да се разчита на аргументи, извлечени от съображения за обща превенция. Твърди се, че обвиняемите са добросъвестни граждани с чисто съдебно минало, с добри семейства, проспериращи търговски фирми и изградено реноме пред български и чуждестранни търговски партньори. Молителите заявяват, че осъзнават интереса си да оказват пълно съдействие на разследващите органи за да могат по този начин да защитят правата си.
Съдът разгледа молбите и прие същите за основателни по следните съображения.
Наказателното производство срещу обвиняемите се води вече в продължение на повече от шест месеца – твърде дълъг период, през който не са извършвани никакви процесуално-следствени действия с тяхно участие и не са събирани активно нови доказателства в подкрепа на обвиненията срещу тях след произнасянето на САС, в рамките на производство по чл. 64 от НПК, по мерките им за неотклонение на 18.02.2010 г., при което от съда е прието по категоричен начин, че липсва обосновано предположение двамата обвиняеми да са извършили престъпленията, за които са привлечени към наказателна отговорност. След посочената дата, към доказателствения материал срещу обвиняемите П. и Й. С. са приобщени единствено разпитите на св. Ф. Т., проведени на 26.02.2010 г. и на 01.03.2010 г., и разпитът на св. И. Л., проведен на 09.03.2010 г. В показанията на тези свидетели също не се сочат факти, въз основа на които да може да се обоснове каквото и да било подозрение срещу двамата обвиняеми. Показанията на св. Л. касаят случай от преди девет години, за който самият свидетел твърди, че е приключил в съда, и случай от преди осем години, в който свидетелят предполага, че би могъл да бъде замесен обвиняемият П. С., заради слухове, достигнали до него. Според съда липсата на обосновано предположение по смисъла на чл. 63, ал. 1 от НПК е обстоятелство, което изключва освен възможност за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража”, така също и продължаващо реализиране на която и да е друга мярка за процесуална принуда.
На следващо място целта на мерките за процесуална принуда е да гарантират явяването на обвиняемите по делото. Ако липсват доказателства, че без забрана за напускане пределите на Република България обвиняемите ще се укрият, забраната, като изгубила основание, следва да бъде отменена. В атакуваното постановление на СГП липсват смислени конкретни доводи, изградени върху основата на налични по делото доказателства, че без наложената забрана съществува опасност обвиняемите да се укрият. По делото липсват доказателства обвиняемите да са предприели в хода на воденото срещу тях наказателно производство каквито и да било действия, манифестиращи по някакъв начин евентуално тяхно намерение да се укрият и да се отклонят от наказателно преследване. Изпълняването от обвиняемите на техните процесуални задължения не би могло да се възприеме единствено като израз на страх у тях от неблагоприятните последици, които законът свързва с евентуалното неизпълнение на тези задължения, а би могло и следва да бъде оценявано и като проява на добросъвестност и процесуална дисциплина от тяхна страна. Според съда процесуалната добросъвестност на обвиняемите винаги може да стои в основата на желанието им да обосноват претенцията си за отпадане на забраната за напускане пределите на страната и представлява факт, установяващ желанието им да не се укриват от наказателно преследване в България.
В конкретния случай атакуваното постановление на СГП освен, че е лишено от смислена доказателствена опора, е и немотивирано, в разрез с изискването на чл. 199, ал. 2 от НПК. От една страна видът и размерът на предвиденото наказание са залегнали като формално условие, предвидено в разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НПК, но от друга – наличието на това обстоятелство според съда само по себе си се явява недостатъчно. Както е известно от теорията и практиката, залегналите в процесуалния закон опасности – от укриване, извършване на престъпление и избягване на вече наложено наказание, които всеки орган на наказателно преследване трябва да осмисля, не могат да бъдат хипотетични, а реални. Това означава, че е недопустимо предимно на основание тежест на повдигнатото обвинение, което така или иначе е взето при първоначалното определяне на съответната мярка за процесуална принуда, да се продължава реализирането на последната, поради което при всички случаи проблемът, свързан със законността й, следва да се обсъжда на плоскостта на наличните по делото доказателства. Процесуалният закон е ясен в своята разпоредба на чл. 68, ал. 5 от НПК – съдът отменя забраната за напускане пределите на страната (временно или постоянно) по искане на обвиняемия или негов защитник, ако не съществува опасност деецът да се укрие извън нея. По силата на посочения текст от закона решаващият съд е длъжен да обмисли реалното и доказано наличие на тази опасност. В кориците на делото трябва да се съдържат конкретни доказателства за потенциално укриване, поради което доказателствената преценка не бива да се изчерпва с декларативно изявление, че обвиняемият ще се укрие при всички случаи, ако не му се забрани трайно да пътува извън страната.
В този смисъл за съда са от значение следните обстоятелства. Обвиняемите са неосъждани. И двамата са с постоянно местоживеене в страната, на установени адреси, със значителна търговска дейност, ориентирана и към чуждестранни партньори, контролират значителни по стойност активи, имат и установени семейни ангажименти, Всички тези факти, според съда ги свързват трайно със страната и напълно изключват каквато и да било опасност да се укрият зад граница. При това положение забраната за напускане пределите на страната се явява ненужна намеса в личната им сфера, която превръща по-нататъшното и изпълнение в неоправдана репресия и излишно ограничение на правата им, което не е необходимо за нуждите на правосъдието и представлява свръхобезпечаване на интересите на наказателното производство. Чрез нейното продължаващо реализиране биха се накърнили в сериозна степен правата на обвиняемите, без по този начин да се защити конкретен обществен интерес, в частност – да се гарантира ритмичното протичане на досъдебното производство.
Само за пълнота следва да се каже, че Законът не задължава молещата страна да представя доказателства за необходимостта от пътуване зад граница.
По изложените съображения и на основание чл. 68, ал. 5 във вр. с ал. 4 от НПК съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ОТМЕНЯ ограничителните мерки „Забрана за напускане пределите на Република България”, наложени на П. Д. С., ЕГН ……, и на Й. Д. С., ЕГН ……., с постановление от 19.02.2010 г. на СГП по сл. д. № …/10 г. по описа на НСлС, пр. пр. …/10 г. на СГП.
Определението е окончателно.
Препис от определението да се изпрати на СГП и на обвиняемите.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: